Волейболът (на английски: volleyball от volley – воле, удар по летяща топка [1] или просто летяща топка преди да докосне земята[2] и ball – топка) е вид колективна спортна игра с топка, по време на която два отбора се състезават на специална площадка, разделена с мрежа, като насочват топката в полето на противника така, че тя да падне на земята или противникът да допусне грешка. При това за организация на атака са допустими само три удара на топката.
Официалните варианти са два:
Освен това съществуват и други спортове основаващи се на волейбола като джитбол, босабал и др.
Волейболът е изключително активен спорт, свързан с големи натоварвания, тъй като повечето нападателни и защитни действия се извършват по време на вертикален отскок, високо над мрежата.
Волейболът намира широко разпространение, особено в Азия.
Употребата на английската дума volleyball датира от 1896.[3] За първи път volley придобива своя смисъл на воле, т.е. удар по летяща топка [4], през периода 1819-1862, което значение идва от тениса, а именно удряне на топката в полет. Самата дума volley на английски първоначално има значение на залп (изстрел при стрелба с пушки), но произхожда от латинската дума volare, инфинитив на глагола летя.[5][6]
Основна статия: История на волейболаВолейболът е създаден в САЩ на 9 февруари 1895 г. от Уилям Морган. Той поставил мрежа за тенис на височина 197 см и неговите ученици започнали да прехвърлят през нея плондер от баскетболна топка. В началото броят на участниците не бил ограничен, а също така началният удар се изпълнявал с една ръка на един крак. Морган нарекъл играта „Минтонет“. След една година на конференцията на колежите на асоциацията на младите християни в Спрингфилд играта получава своето име „волейбол“ по предложение на професор Алфред Т. Халстед.
През 1897 г. са публикувани първите правила на волейбола.
Първият световен шампионат за мъже е през 1949 г., а за жени през 1952 г.
Международната федерация по волейбол (FIVB) е основана през 1947 г. и включва 218 национални федерации (2002 г.). Тя е втората по численост спортна организация в света след Международният олимпийски комитет (МОК).
Европейската конфедерация по волейбол (CEV) е основана на 21 октомври 1963, базирана е в Люксембург и включва 54 федерации от Европа.
Волейболът е олимпийски спорт от 1964 година. Приет е на заседанието на МОК в София.
През 1988 година се въвежда системата грешка-точка за петия гейм, а от 1998 тя се въвежда за всички геймове, като точките за победа се увеличават от 15 на 25, с изключение на петия гейм, където остават 15.[7]
За първи път играта волейбол е показана в Руското техническо училище в София през 1922 г. През 1924 г. дружество Сила включва волейбола в своята програма за спортна подготовка, а през 1925 се организира и първото официално състезание по волейбол в България на II-ра мъжка гимназия в София. Победител в това състезание става VII д клас.
През 1926 г. волейболът се разпространява и в Русе, Казанлък, Борисовград /дн. Първомай/, Бургас, Пловдив, Перник, Пазарджик.
България е една от първите държави, в които се слага начало на организирано волейболно движение. Първите опити за това са през 1928 г. когато се решава, че в градското първенство по футбол на София ще могат да участват само тези спортни клубове, които имат отбори по волейбол и баскетбол.
През 1941 г., е създаден СИРТ /Съюз за игрите с ръчна топка/, който обединява волейбола и баскетбола в рамките на БНСФ /Българска национална спортна федерация/.
През 1942 г. е проведено първото национално първенство по волейбол като участват отбори от София, Варна, Пловдив и Враца. Първият шампион на България за мъже е отборът на „Раковски”, в състав : Р. Шаханов, Л. Петров, Б. Караиванов, Б. Стоилков, К. Томов и И. Живодеров. При жените първенец е съставът на АС-23, в състав: Балакчиева, Кирякова, Божилова, Игнатова, Иванова и Дермонска.
Първата официална международна проява на българският волейбол е на първата Балканиада в Букурещ-1946 г. България заема 3-о място за мъже и жени, след Румъния и Югославия.
Българската федерация по волейбол е втората в света след Чехословашката. Тя е се отделя от КИРВ (комитет за игрите с ръчна топка) през есента 1947 г. с името Централен комитет по волейбол. През 1949 г. Комитетът по волейбол прераства в РСВ /Републиканска секция по волейбол/. с учредително събрание проведено през м. юли. Същата година България е приета за член на ФИВБ.
В края на месец септември 1957 г. се провежда 53-ата сесия на МОК в София. По този повод на стадион „Васил Левски” се организира демонстративен турнир по волейбол. С личното си присъствие помощ оказва и президентът на ФИВБ Пол Либо /Франция/. Благодарение на този турнир, организиран в България, волейболът се приема за олимпийски спорт. [8]
Мъжкият и женският национален отбор на България общо имат 2 сребърни и 1 бронзов медал от Олимпийски игри; 1 сребърен и 4 бронзови медала от световни първенства; 1 златно, 1 сребърно и 5 бронзови отличия от европейски първенства.
Предпоследният медал (бронзов) е спечелен от мъжкия национален отбор на Световното първенство в Япония през 2006 под ръководството на Мартин Стоев. Българският национален отбор по волейбол е с олимпийска квота за игрите в Пекин 2008. Извоювана на Световната купа в Япония 2007.
Последният медал (бронзов) е спечелен от мъжкия национален отбор на Европейското първенство в Турция през 2009 под ръководството на Силвано Пранди.
През 2012 година на Олимпийските игри в Лондон,мъжкият национален отбор на България се класира на четвърто място.
През 2015 година на първите Европейски Олимпийски игри мъжкият национален отбор взима сребърен медал.
Игрището във волейбола е с размери 9 на 18 метра, като е разделено на две части от 9 по 9 метра от мрежа, издигната на определена височина (2,43 м за мъжете и 2,24 м за жените). Успоредно на мрежата на 3 м. разстояние отляво и отдясно са нанесени две линии, които определят зоната за атака (т.н. първа линия).
Всички линии трябва да са с ширина 5 см., те трябва да са светли и да се различават по цвят от всички други линии върху игрището.
Самото то се разделя условно на шест зони:
при всяко спечелване на начален удар, играчите трябва да сменят позицията си, като се преместват по посока на часовниковата стрелка и да отидат в съседната зона. Например играчът от зона 2 отива в зона 1, а играчът от зона 1 отива в зона 6. Играчите нямат право да нарушават зоните си до нанасяне на удар по топката за изпълнение на начален удар.
Отборите се състоят от 12 играчи, един треньор, един помощник-треньор и лекар. Един от играчите е капитан на отбора и неговото име трябва да се отбележи в протокола. Либерото не може да бъде капитан.
Играчите трябва да са облечени с еднакви екипи с номера на гърба и отпред на гърдите. Номерата могат да бъдат произволни, но не могат да се повтарят. Те трябва да бъдат с контрастен цвят и яркост спрямо цвета на фланелката. Екипите се състоят от фланелка, гащета, чорапи и спортни обувки. Те трябва да са с еднакъв дизайн и цвят, с изключение на тези на либерото.
Първият съдия може да разреши на играчите да играят боси, да сменят екипа между геймовете, ако е със същите дизайн, цвят и номер, и да играят с анцузи, при условие че и те са номерирани.
Забранени са предмети, които могат да доведат до травми или да дадат изкуствено предимство на играча. По изключение се допуска игра с очила.
В игра влизат 6 играчи, а останалите 6 са резерви. В един гейм могат да бъдат извършени до 6 смени, като сменен играч не може да замести друг освен сменилия го. Затова се казва, че могат да бъдат извършени 6 нормални или 3 пълни смени. Когато някой от играчите се контузи и отборът е изчерпал смените си, той може да бъде заменен по изключение с всеки друг играч. Ако играч бъде изгонен и отборът е изчерпал смените си, той губи гейма.
Отборът печели точка при:
Когато отбор събере 25 точки с предимство от 2 точки, той печели гейма (с изключение на 5 гейм, където трябва да събере 15 точки с предимство от 2 точки). Ако резултатът е 24 на 24 (14 на 14) точки, играта продължава до получаване на преимущество от 2 точки, например 27 на 25(17 на 15). Победител в срещата е отборът, който спечели първи 3 гейма.
Грешки са:
Играчите на волейбол трябва да притежават следните умения: изпълнение на начален удар, пас, вдигане, атака, блокада, поемане (защита). Поради правилото, че всеки един играч трябва да премине през всички зони на полето, всеки един от играчите трябва да притежава базовите умения.
С изпълнението на начален удар започва играта. Началният удар е първата атака на отбора и доброто му изпълнение е от важно значение за развитието на отиграването. Различават се няколко начина на изпълнение на начален удар:
Пасовете служат за предаване на топката от един играч на друг. Различават се следните видове пасове:
Вдигането е подаване на топката за нападение. Това е една от най-отговорните части на играта, защото без добре вдигната топка не може да се извърши добро нападение и топката ще бъде отбита. От разпределянето зависи дали нападателят ще има солидна блокада срещу себе си, или ще може да нападне в комфортни условия. За да се постигне максимална прецизност при подаването на топката, вдигането се осъществява главно с пас отгоре.
Вдигането се извършва предимно от играча, намиращ се в зона 3. При елитните отбори всяка втора топка се подава (при възможност) на границата между зона 2 и 3 и има специализирани играчи, които от всяка зона отиват там, за да вдигнат топката – това са т.нар. разпределители.
Всички действия, прехвърлящи топката в противниковото поле, с изключение на начален удар и блокада, се считат за атака.
Атаката най-често се извършва с мощен удар по топката, подадена от вдигащия играч. Обикновено това е третият удар на отбора.
За да се извърши правилно атакуващият удар, играчът, който го нанася, трябва да е с лице към мрежата, отдалечен около 3 метра от нея. От тази позиция той може оптимално да се засили и да направи максимално висок отскок. Последната крачка от засилването се прави малко по-голяма, за да се преобразува хоризонталната скорост във вертикална. Заедно с нея се прави замах с ръцете, като свободната ръка спира на височината на рамената, а удрящата се изнася назад. При удара се използват както мускулите на ръката, така и коремните мускули. Направлението на топката се задава от китката, която насочва топката при удара.
При неудобна топка или при тройна блокада може да се нанесе лъжлив удар или топката да се пусне с върховете на пръстите или с леко „почукване“. Важно при това действие е то да бъде достатъчно кратко, за да няма маркиране от страна на съдиите на „носена топка“. Топката се насочва точно зад ръцете на блокиращите или към празно място на полето на противника. Когато вдигната топка е много близко до блокадата, тя може да се натисне.
Има няколко вида нападения:
Според посоката на топката можем да разделим нападенията на:
Блокада наричаме действията на играчите по прихващане на полета на топката над мрежата.
Блокадата може да бъде единична (изпълнена от един играч) и групова (изпълнена от двама или трима играчи). Освен това блокадата може да бъде активна (ръцете се вкарват в полето на противника, така че топката, отскочила от тях, да падне направо в неговото поле) и пасивна (ръцете се оставят малко по-назад и по-отпуснати, като целта на блокадата е да се омекоти силата на нападението и да може да бъде поета топката от защитниците).
Блокадата е ефективно противодействие на противниковото нападение. Добре поставената блокада не само спира нападението, но и в мнозинството от случаите води до отбелязване на точка. Освен това тя е със силен психологически ефект. След две три успешни блокади, противниковият нападател се обезкуражава и обикновено започва да нанася по леки и лъжливи удари, които лесно могат да бъдат отиграни от защитниците.
Блокада могат да извършват само играчите от първа линия (зони 2, 3, 4). Докосването на топката до ръцете на блокиращите не се брои за удар и с топката може да играят и хората участвали в блокадата. При групова блокада топката може да се удари едновременно от един, двама или трима играчи!
Отскачането за блокада трябва да стане според отдалечеността на нападателя от мрежата. Ако противникът изпълнява къса топка, блокиращият отскача заедно с нападателя, ако се изпълнява обикновена топка близо до мрежата, блокиращият отскача при замахването на нападателя, а при нападение от втора линия, блокиращият трябва да отскочи при преминаването на ръката на нападателя на хоризонталата на тялото. Това са относителни моменти, които зависят от конкретния нападател и блокиращ, и трябва да се актуализират по време на срещата.
При блокада може да се „бръкне“ в полето на противника, но трябва да се докосне топката след атаката, защото в противен случай се счита за грешка. Блокадата не се брои за удар.
Възможните отигравания на играчите след начален удар или нападение на противника са посрещане или защита. Посрещането обикновено се изпълнява с две ръце отдолу, понеже по този начин има по-малка вероятност от т.нар. „носене“ на топката, за разлика от посрещането отгоре. При защита често се налага да се приема топката с една ръка при падане (извършва се приземяване). Най-важно за добрата защита е пласирането по игрището. Защитникът трябва да е заел позиция така, че да бъде на мястото на най-вероятното направление на топката. Той трябва да е приклекнал ниско, но така, че да може да направи крачка във всяка посока. Затова тежестта на тялото трябва да е върху пръстите на краката.
За да се постигнат високи резултати в съвременния волейбол се налага да се профилират играчите така, че да могат да изпълняват тези дейности, с които се справят най-добре. Различават се следните специализации:
Схема на влизане на разпределителя от различните зони. Номерата показват в коя зона се намира играчът. Разпределителят е даден в синьо. С червени стрелки за показани възможни атаки.
Схема на игра с двама разпределители. Винаги на първа линия има един разпределител и двама нападатели. Влизането на разпределителя за вдигане се вижда на първите три диаграми по-горе. Понеже винаги има само двама нападатели, тази схема не се използва при професионалните волейболни отбори. Поради леснотата на използването ѝ се използва най-вече от аматьори и начинаещи отбори.
Схема на игра с един разпределител. Влизането на разпределителя е показано на всичките 6 диаграми по-горе. Използва се от почти всички професионални отбори, поради възможността за тясна специализация на всички играчи.
Схема на игра с двама разпределители, които винаги влизат от задна линия. Влизането на разпределителя за вдигане е показано на последните три диаграми по-горе. Теоретично това е най-добрата схема, понеже винаги имаме 3-ма нападатели на предна линия. Проблем в реализирането ѝ обаче е необходимостта от наличието на двама универсални играчи – разпределители-нападатели, които когато са на първа линия да нападат, а когато са на втора линия да вдигат топката. Това определя много малкото използване на тази схема в съвременния волейбол. Тази система за нападение е известна като „6-2“,но по-правилно е да се нарича „6-1“, тъй като шест е броят на нападателите, а разпределителят е само един ( когато премине на първа линия той става нападател, а неговия диагонал – разпределител).
Комбинациите са предварително уговорени методи за нападение от няколко нападатели с цел разкъсване на противниковата блокада. Идеалната комбинация е, когато топката може да бъде нападната от няколко играчи по време на нейния полет.
Различаваме следните комбинации:
Международните турнири по волейбол се организират от FIVB за световен мащаб или от съответната конфедерация за континентален мащаб. По големите от тях са:
| Международен волейбол | |||||||||||||
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| |||||||||||||
|
Тази статия е включена в списъка на избраните на 12 март 2007. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия. |
