Портал:Изкуство

ИВАН СТАНЕВ -театрален,кино режисьор,писател - е роден в град Варна. Завършва немска езикова гимназия. През 1983г. – ВИТИЗ – специалност драматична режисура. Същевременно е аспирант по културология в СУ “Климент Охридски”. Превежда от немски език театрална литература и философия. Още във ВИТИЗ създава театрална трупа, с която заминава по разпределение в Ловеч. Негови постановки са: “Любовта към трите портокала”; “Алхимия на скръбта” – колаж по Чехов, Витгенщайн, Йонеско (спектакълът е спрян от цензурата). Поради невъзможност да работи като режисьор, пише докторска дисертация, която остава недовършена. През 1987г. поставя на камерната сцена на театър “София” спектакъла “Раната Войцек” по текстове на Бюхнер и Хайнер Мюлер. Следва покана от фестивала “Берлин – културна столица на Европа –88” в Западен Берлин. След гостуването на спектакъла той остава в Западна Германия. От 1988г. работи като режисьор в Германия и Франция, пише и издава на немски език, занимава се с преподавателска дейност, а от 1999г. работи и като филмов режисьор. Ето част от неговите по-значими постановки, на които той е автор на текста, сценограф и режисьор. -“ Представление и наказание” -“ Хермафродитус” – Хебел театър - Берлин -“ Чайка” – Чехов; -Фолкс Бюне - Берлин -“ История на окото” – Нанси -“ Синьото на небето” – Софиензеле - Берлин – Франция -копродукция -“ Вилата на мистериите” – копродукция с Франция -“ Луксор - Лас Вегас” – Берлин – Франция - копродукция -“ Холивуд завинаги” – Берлин – Франция - копродукция Иван Станев е автор и на книги на немски език, ето част от тях: -“ Постскриптум” -“ Вилата на мистериите” -“ Луксор – Лас Вегас” -“ Lapsus Linguae” До настоящата 2005г. към своите проекти режисьорът е прибавил и два филма: -“ Вилата на мистериите” -“ Луксор – Лас Вегас” В постановкта “Изкопни материали”, е използван текст от книгата на Иван Станев “Избитите обитатели”( Из тетрадките на един закъснял модернист). Българските текстове събрани в тази книга са писани от 1985 до 1987години. В тогавашната политическа ситуация публикуването им е било немислимо. Едва шест, седем години по-късно се появява първата възможност те да бъдат издадени.


www.ivan-stanev.de

16.10.2005 Лик

Той е все така дистанциран към света, който го заобикаля. Забавлява се с писане и правене на театър. Скандалната му слава у нас го разсмива. Внимателно изслушва събеседника си. Не бърза. Мнителният слушател ще открие акцента в българския му език. Това не е поза. Режисьорът Иван Станев отдавна се е превърнал в космополитна личност, която населява конкретни пространства. Полиглот, интелектуалец, в чиято компания всеки път си нащрек. Истински провокатор, който знае как да те разсмее и разплаче. Иван Станев отново е в България. Поводът е премиерата на "История на окото" по Жорж Батай. Спектакълът е копродукция с френския театър "Манифактур" и "Концепция за театър". Той се игра с голям успех на Международния театрален фестивал в гр. Нанси и е продължение на известното представление "Дон Жуан в ада" по текстове на Молиер и Батай, което бе скандално свалено от афиша на театър "София". От стария екип Иван е поканил само сценографката Елена Иванова и актьорите Станислава Армутлиева и Виктор Бисеров. В новата компания е Жорета Николова. Актрисата, с която Станев създаде програмните си представления в Ловеч "Алхимия на скръбта" и "Любовта към трите портокала".


Ролан Барт казва, че текстът трябва да те пожелае, как се срещна с "История на окото" на Жорж Батай? - Не мога да отговоря на този въпрос. Има някакви определени текстове, които се чака да бъдат разбрани от някакви определени хора или да бъдат прочетени от тях. Те са послания до някого, имат някакъв конкретен читател или са някаква специална поща, която се движи в пространството и времето. Писани са специално за някого, чакат да бъдат прочетени от някого. В случая с Батай не просто аз трябваше да прочета текста, но той се движеше към определен кръг от хора, които мислят по същия начин. Като литературен изказ текстът на Батай е силен и провокативен, и то не заради темата за сексуалността, а по-скоро заради своята близост до темата за смъртта. Това според мен най-много стъписва като формула на откровение. Повечето текстове на Батай са писани през 20-те и 30-те години под псевдоним. Публикувани са в много малък тираж. И до днес във Франция като че ли има някакво табу, което тегне върху тях. В този смисъл успехът сред френската публика бе важен за мен и екипа, а неочакваният хумор, който носи спектакълът, е изненада. Може ли да те заинтригува текст, който първоначално си отхвърлил като неподходящ за сцена? - Не ми се е случвало досега такова нещо. Има ли дистанция между писателя Иван Станев, които създава текстове, и режисьора Иван Станев, който ги интерпретира? - Зависи. Често е много трудно. Затова в момента не се занимавам със създаването на текстове. Пиша, но понеже нямам достатъчно дистанция към тях, не ги поставям. Възможно ли е хората, с които работиш, да не разберат един текст, но ти да успееш да ги подчиниш така, че той да звучи от сцената убедително? - Текстът на Батай не е сложен, няма какво толкова да се разбира. Има вътрешни прегради, които, ако се преодолеят, той може да се случи на сцената. Как се влюбваш в един текст? - Като открия в него някакъв вътрешен опит, който да ме обогатява. Той трябва ли да е съотносим към моментния ти опит? - Сигурно. Да, да... В противен случай скучая, ако го чета и ако той не ме надскача самия мен като форма, като изказ. Последния ти спектакъл "История на окото" се определя като висш пилотаж в жанра "литературен театър". За разлика от началото на кариерата ти, когато се опиваше от формалистични търсения, днес се концентрираш изцяло върху текста... - По принцип няма нищо по-еротично и по-хуманно от мисълта. Тя е някакво действие без външен израз и ние нямаме друг начин да се докоснем до този феномен освен чрез словото. И в крайна сметка нищо друго не ме интересува. Целият този апарат на жест, на движение намира своя център в мисълта. Не като рационален център, а като духовен феномен! По какъв начин мислим - това е нещо много странно. Ние го обявяваме сега за естествено, но това не е естествено. Защото други не мислят. Спори се дали в края на 90-те сексуалността е осакатена? - Лично аз въобще не се интересувам от сексуалността. Просто там няма какво да ни интересува, няма какво да се изследва. Сексът доставя удоволствие и с това се приключва всичко. Този опит да се докоснеш до другия независимо от пола - това е един предлог да се влезе в някакви отношения. Едно продължение на желанието за контакт. И там няма какво повече да се каже. Що се отнася до самите форми на сексуалност в масовите комуникации като форма на продажби, това според мен не е толкова страшно. Хората се уморяват от преекспонираната сексуалност. В това няма никаква заплаха. В спектаклите и текстовете, които създаваш, откривам един постоянен мотив - безсилието пред смъртта. - Той присъства във всички ни. Някои трудно го изваждат на показ. Смъртта притеснява ли те? - Не. Какво значи дали ме притеснява? Тя е част от всекидневието ни. Присъства по един особен начин в ежедневието ни, като отсъства. А паническият страх от самотата равностоен ли е на смъртта? - При Батай ли? Не, при теб. - Може би има такъв страх. Не мога да видя отстрани. Сигурно го има... Смяташ ли, че дистанцията от създаването на текста на Батай прави прочита му днес по-спокоен? - Това е труден за правене текст. Той е първият, който Батай пише. Създаден е след една негова психоанализа, в която изплува споменът за тежкото му детство. "История на окото" е взривен и много прост текст, но не и елементарен. В този смисъл не е възможно да има дистанция към този текст. Може от време на време да го забравиш като проблем. Тъкмо тази е формата, която се опитвам да постигна в това представление - от една страна, се докосваш до нещо, от друга, това е невъзможно. В същото време то присъства по някакъв начин, но винаги само външно, както литературата. Може да се каже и обратното - самият ни живот е форма на умиране. Този текст е лицето на това живеене-умиране. Нещо като кожата на лицето ти. Но това, което е под тази кожа, аз не мога да видя. Има една огромна дистанция към текста, защото аз никога не мога да го преживея. От друга страна, има една близост - аз не мога да го изключа. Той е като кост от тялото ми. Възможно ли е унищожаването на този текст в едно представление? - За мен беше важно като театрален ход как да съхраня разказа за тези сексуални трансгресии. По какъв начин да го запазя, а не да го диалогизирам. Защото, ако се диалогизира, той никога няма да има тази сила, че ние вършим нещата, а не говорим за тях. Това според мен е много важно, защото този текст и представлението трябва да имат своя разказ - аз направих това, направих онова - изпиках се върху лицето, убих този и т. н. В "История на окото" има съвсем ясни разказни моменти. Като че ли диалогът изчезва? - Днес нямаме вече възможност за диалог. Диалогичната драма не съществува. В този смисъл си прав, че ние съществуваме съвсем отделно като личности, но има някакъв хор на човечеството... Но диалог няма. Променя ли се играта театър? - Според мен това изобщо не е необходимо. Не мисля, че театърът е нещо особено. Той е форма на съществуване за определени хора, за други е печелене на пари, а за трети - удоволствие. Има различни мотиви да се прави театър, литература, музика. Има едно специално ехо, което минава с вековете. Според мен важните, съществените неща говорят за едно и също нещо, т. е. те се докосват до него от различна гледна точка. Модерните неща са архаични. По-спокоен ли си днес, когато избираш жанра, в който работиш? Навремето беше експанзивен, понякога дори краен в отстояването на естетическите си пристрастия... - Има такова нещо. Днес не искам по никакъв начин да убеждавам хора, нито да налагам своето мнение. Стигнах до убеждението, разсъждавайки за себе си, че ако нещо ме привлича, аз сам отивам при него. Нямаме възможност да променяме света. Можем да показваме на другия, че съществуваме. Негова свобода е той да поиска да вникне в това. Достатъчно ли си свободен да се изразяваш чрез театъра докрай? - Ние не сме свободни по никакъв начин. Има много неща, които ни карат да вършим едно или друго. Много е трудно да се намери момент, в който да направиш нещо така, както искаш. В този случай, особено в тази втора трактовка на "История на окото", аз и актьорите бяхме в Нанси. Получи се една допълнителна свобода, която за мен беше важна. И моя лична към този текст, защото аз вече съм имал един подход към него. Често, уви, не е така. Обикновено човек е напрегнат и търси формата. Трябва да имаш голям шанс, за да си свободен. Лесно ли прощаваш, лесно ли се завръщаш към някого? - Това е въпрос на култура. Скучая много, ако човек враждува с някого. Той добива лицето на другия по някакъв особен начин. Другият ме интересува много повече. Ако враждувам с някого, до такава степен вземам неговата маска, че ограничавам самия себе си. Това е въпрос на лична хигиена, начин на самосъхранение. Прави ми впечатление при много хора, че когато след известно време поглеждам към тях, всеки си е избрал начин на живеене. В този начин е самият му шанс и самото му наказание. Обикновено там аз няма какво повече да направя. По-лесно ли пишеш днес? - Не, обратното. От дълго време нищо не пиша, защото не смятам, че има какво да кажа. Трябва да има някакво силно усещане, че имаш какво да кажеш на другите. Същото е и с театъра, ти умееш да правиш паузи... - Да опитвам се. Това е някаква форма на съдба. Намират се хора, които не ми разрешават да правя спектаклите си, спират ги. Например този шанс да се унищожи представлението ми "Дон Жуан в ада" в театър "София" по някакъв начин се оказа много продуктивен, за да се върна към тази форма. Иначе бих го изхвърлил, бих направил всичко, за да го забравя. Не си човек, който се връща към нещо, което вече си работил? - Така е. Това е първото нещо, към което се връщам. Текстът е многопластов. Вече имам още един проект, свързан с текст на Батай. Романът му "Синьото на небето", който е преведен и на български език. Това е част от подхода ми към такъв тип литература. Ще се опитам да направя представлението на много езици. Романът започва в Англия, минава през Париж, Барселона, писан е в 1935 г. Искам тези езици да присъстват като европейски хоризонт в бъдещото представление. Кога започваш? - Не знам дали изобщо ще мога да го осъществя. Подобна форма на работа е скъпа. Дали изобщо ще намеря подходящи актьори? Разкажи за предишното ти представление "Лека нощ, госпожици", което направи в края на миналата година в Германия. - Взех три действия от Шекспировата трагедия "Хамлет". Поканих 7 Офелии на различна възраст, от различни националности, които говорят на собствения си език в представлението. Най-възрастната Офелия е на 60 години. Хамлет е на 18 години. В моя прочит той е в предсексуалността си. Възможно ли е прекрояване на класиката в края на века така, че тя да продължава да е провокативна? - Тя остава някакъв мит. "Хамлет" е форма на мит. Всички знаем за какво става въпрос в трагедията. Не е нужно да се разказва цялата пиеса. Това е някаква свобода. Ние сме едно застаряващо човечество, имаме дълга памет и някакви текстове, които присъстват дълго в една европейска традиция. Литературата също умира, износва се. Вече е трудно да се прави Шекспир, защото всичко е направено в тази посока и остава едно изречение, което за мен беше важно за това представление. Самата пиеса не ме интересува. А интересуваш ли се от митове? - Не, това е една форма да се разкаже нещо. Когато хората знаят сюжета, те са свободни да гледат на друго място, съсредоточават се върху това какво ще стане тук и сега. Според мен надсюжетните връзки са най-интересни. Остана ли някакъв твой мит от студентските години? - Не, по скоро има някакъв житейски център, някаква ценностна система, която съществува и в този момент. Населява ли се от конкретни личности, факти, спомени? - Не, по скоро тя се пълни и се изпразва. Често това усещане е празно, защото не могат да се намерят хора, които могат да го пълнят. Понякога има хора или книги, които го запълват. Стигнах до извода, че просто няма нищо по-еротично от интелекта, духовността. Духовността е самата привлекателност на живота. Тази любовност, която не е спритуална, клирикална, има една еротична пулсация и това за мен остава най-важното. Обожавам живи очи, живи хора, чиято мисъл се движи в този затвор на главата. Не е задължително да са интелектуално натоварени. А крайният примитив може ли да те провокира? - Не, това не ме занимава. Никога не съм се стремил да правя някакво социално или критично изкуство. Смятам, че за това не можем да говорим извън хоризонта именно на тази словесност и тази духовност. Това е вече отвъд човечността, каквито са всичките феномени - социализъм, криминалност... Те вече са отвъд хоризонта на тези средства, с които разполагаме. Оръжието ни е слабо, защото можем само да показваме, а това не води доникъде. Поводът да пишеш? - Текстовете ми са, как да кажа, едно празно пространство, каквото е съществуването. Необходимостта да ги събереш в книга? - Това не трябва да става сега. Може да се изчака още, има време. Освен това литературата, ако е силна и добра, тя няма нужда веднага да бъде на пазара, това я убива. Киното като форма на себеизразяване интересува ли те? - Да, но самата продукция е работа, свързана с много усилия, които ме отегчават. Не ми се е случило някой да организира това за мен. Искам да кажа обаче, че киното се прави със същия език като театъра и литературата. Намирам за изкуствено разделянето им. Не мисля, че мога да правя по-лошо или по-добро кино от театъра и литературата, които създавам. Космополит ли си? - Да. Сега живея и във Франция. Това движение в различните езици е много продуктивно за мен. Кой е най-големият риск на подобна съдба? - Много лесно може да се загуби човек и може да се превърне в пътуваща торба с кости. Много хора минават през много места и казват, че това ги променя, но те остават същите. Това зависи от любопитството ти към някаква култура, която те привлича по някакъв начин, някакъв еротичен знак да влезеш ти в нея. При това битуване паднаха ли всичките ти вътрешни граници? - Да. Аз и почти нищо не притежавам в този смисъл. Аз се движа непрекъснато. Нямам имущество. /Смях./ Знаеш ли кои са веществените доказателства, които ще оставиш? - Нищо не искам да оставя. Не вярвам в тези неща, защото няма нищо отвъд настоящето. Всеки, които идва след нас, идва със своето настояще. Той разполага с миналото като някакъв архив. Преодолял си живеенето в шпагат между миналото и бъдещето? - Да, има такъв момент в България. Трудно обаче човек се учи да няма страх от живеенето в настоящето. Продуктивни ли са твоите страхове? - Не знам. Не смятам, че личните натоварвания обаче са обект на интерес. Те са едни и същи за всички хора. Кое е водещо при избора да се занимаваш с едно или друго нещо? - Само интересът. Личният интерес. Няма друг критерий. Как избираш хората, с които искаш да работиш? - По интуиция. Само когато човекът ме вълнува и ме привлича, мога да работя с него. Така е с всичко, с което се захвана.


Режисьорът Иван Станев: Нямам страх от дълбокото... Дата: 15/12/2005

Авангарден, провокативен, шокиращ - това са някои от определенията, които можем да прочетем за режисьора Иван Станев. От 1988 г. той работи в Германия и Франция.

Спектаклите му са необичайни и предизвикват полемика. Станев обаче открива точно в това смисъла на театъра. Според него той не е мач или концерт, не е колективно преживяване. Публиката се състои от индивиди, чието мислене трябва да бъде провокирано. А идеи, достойни за тази цел, винаги се намират. Поредно предизвикателство към зрителя е премиерният спектакъл "Изкопни материали" в софийския театър "Сфумато" – драматична поема, написана от Иван Станев по мотиви от "Изкопът" на Андрей Платонов.

"Една младежка бригада, захвърлена в съветската провинция на 20-те години, копае ден и нощ дълбока яма, където да налее основите на бъдещето – общ дом – небостъргач за цялото човечество. Изкопът пробива планетата и излиза от другата й страна, някъде в центъра на Манхатън, в най-новото време на Голямото плюскане. Мъртвите комсомолци застават пред извисилия се до небето Тръмп Тауър и виждат мечтата си осъществена: Вавилонската кула от стъкло и бетон буквално вади очите им с апокалиптичния си блясък..." – така Станев представя същността на спектакъла. Той написва драматичната си поема през 1987 г . – две години преди демократичните промени в България. Тогава обаче тя не може да бъде нито публикувана, нито поставена у нас. Дали сега темата на Платонов за строителството на бъдещето е актуална?

"Текстът му е писан като някакво прозрение, аз затова се обърнах към него – казва Иван Станев. - В него основна е не е темата "комунизъм", всъщност това е една визия по какъв начин миналото през някакви дупки на настоящето се превръща в бъдеще. Ние обикновено смятаме, че се движим напред. Аз не знам дали се движим напред. Образът на времето – часовникът, е във формата на кръг. Развитието може да се разглежда и като спирала, но в спиралата винаги има едни къси съединения, в които миналото изведнъж прескача върху бъдещето и го натиска надолу. Да не говорим, че настоящето най-често не присъства като феномен, тъй като масовите концепции – дали ще са на комунизма или на глобалния капитализъм, винаги гледат на бъдещето като на спасение на човечеството. То е поставено като крайна цел, настоящето е само труд и в него спасението няма да стане."

Тези дни в София бе показан и филмът на Станев "Вилата на мистериите". Под същото заглавие режисьорът има и театрален спектакъл, представян в Западна Европа. В рецензия за него във в. Frankfurter Rundschau е отбелязано: "Иван Станев показва, че театърът е битието на катастрофата, от която иска да ни спаси..."

"Според мен, най-голямата опасност при разрастващия се като раково образувание глобален капитализъм е една антропологична катастрофа – твърди режисьорът. - Колкото повече този материализъм на принадената стойност, на парите измества духовната ценностна система на индивида, толкова повече той го превръща в нова форма на обслужващ персонал, на сива бездуховна маса. И в случая имаме една растяща безкултурност на всички нива. Тя идва от пазарната икономика, която налага литературата, киното, театърът да се продават. А се продава само онова, което е лесносмилаемо. Затова е важно да се съхрани идеята за човека като духовно същество. Човекът, освен физиологически потребности, има и духовни. Ако това се направи в нажежения потребителски свят, в който живеем, ще бъде чудесно."

Иван Станев е роден през 1959 г. във Варна. Завършва немска езикова гимназия, после драматична режисура в Националната академия за театрално и филмово изкуство. Същевременно е аспирант по културология в СУ "Св.Климент Охридски". Превежда от немски театрална литература и философия. Още в НАТФИЗ създава трупа, с която заминава по разпределение в Ловеч. Един от спектаклите му, поставен там, е спрян от цензурата. Поради невъзможност да режисира, пише докторска дисертация, която остава недовършена. През 1987 г. поставя в театър "София" представлението "Раната Войцек" по текстове на Бюхнер и Хайнер Мюлер. Спектакълът е поканен на фестивал в Западен Берлин през 1988 г. Тогава Иван Станев остава в Германия. В годините, които следват, той режисира постановки в Германия и Франция, преподава, пише книги на немски, режисира и два филма. Последният от тях е "Луксор – Лас Вегас". "Става дума за един хотел в Лас Вегас, който е във формата на пирамида, за това как истинските пирамиди отпреди хиляди години са отишли в столицата на хазарта, как от староегипетските йероглифи се е стигнало до масовия продукт, предлаган там" – уточнява Станев. И в този филм, както и в "Изкопни материали", има разместване на епохите, ирония, саркастичен смях.

Впрочем, новият спектакъл в театър "Сфумато" е повод за по-възрастното поколение да си припомни годините на бригадирското движение и строежите на републиката, а за по-младите – да надникнат в една епоха, до която не са имали достъп. В каква посока се е променила според Станев страната през последните години?

"Има някакви промени, разбира се – казва той.- Не може да се сравни с това, което беше по Виденово време, когато станаха най-големите кризи, да не говорим пък за времето преди 1989 година. Има някакво развитие, отваряне на страната, влизане на нови модели на мислене. Аз не виждам нещата мрачно, напротив. Вярно е, че промените стават по-бавно поради редица вътрешни балкански феномени, но това пък е част от наследството ни. Но човек трябва да има търпение. А че има промени към по-добро, е безспорно. Така че на България може да се пожелае по-скоро една ведрост и вътрешна радост."

Роден край черноморския бряг, Иван Станев се научава да плува навътре в морето в твърде ранна възраст. "Майка ми беше спортна плувкиня с медали. Много отрано тя, братята й и баща ми ме хвърлиха в морето. Те ме изтегляха на гръб навътре, след това моят носач "потъваше" и сам започвах да цапам с ръце. Но понеже знаех, че той е наблизо, след първоначалния шок престанах да се боя. Нямам страх от дълбокото, мога да плувам много навътре и го правя всяко лято" – разказва Иван Станев.

Венета Павлова Радио България

C:\Documents and Settings\home\My Documents\My eBooks\Списание Лик - брой 02-февруари '2005_files\ivan\ivanstanev-lik.htm


Фундаментите на Гротовски

Театралният магьосник, който вече не прави театър, пророкът на "бедния театър", ръководителят на легендарната Лабораториум във Вроцлав до 1984 г. и замлъкналият режисьор след "Apocalypsis cum figuris" (1971) Йежи Гротовски, междувременно стана професор по театрална антропология в College de France. Рядко, само понякога изнася публични лекции, както през януари 1998, в края на зимния семестър. "Либерасион" отрази събитието. Мястото "Theatre du Rond Point", Champs Elysees, вход свободен. Вдясно на авансцената стол, маса и чаша с вода за оратора. Майсторът влиза отляво, с тиха стъпка - скромна поява на сценичен работник. Натежало тяло, рядка бяла коса, сива разрошена брада, дебели стъкла на очилата и първото етническо объркване - френски професор от полски произход; продължава да работи в италианското градче Понтедера в малък кръг от неколцина довереници; носи пончо на жълти ивици. "Днес ще ви разкажа историята на един светец", започва той. Гротовски говори прост, коректен френски с нескрита славянска мелодика на изречението. Индусът Рамана (1879-1950), продължава той, произхождал от вярващо семейство хиндуисти и бил посредствен ученик, слабичко, болнаво момче. Когато бил на 17, един ден мисълта за смъртта го надвила, умирането му се сторило ужасно и неизбежно, по-нататъшният живот - безсмислен. С часове изпробвал да стои в смъртна скованост. Напуснал къщата на родителите си и поел като поклонник югоизточно от Мадрас към святата планина Аруначала, което в превод означава "Утринна зора". "Познавате ли спокойния, отсъстващ поглед на един действително велик човек?", пита Гротовски. Рамана се заселил в една пещера в подножието на планината. Започнало дългото му мълчание. Години наред прекарал в неподвижна скованост, не казвал нищо и ядял малко, каквото му носели милосърдни хора. Майка му искала да го накара да се върне вкъщи, но той не прекъснал мълчанието си, поискал лист хартия и написал: "Каквото трябва да се случи, ще се случи и против волята ти; каквото не може да се случи, няма да се случи, колкото и да го желаеш. Най-доброто, което можем да направим, е да мълчим." Гротовски разправя това монотонно. Тялото и изражението на лицето му са като вкаменели. Една мъчително тиха проповед. С годините Рамана става един от най-известните гурута в Индия и отново започва да говори. Не държи дълги речи, само от време на време казва нещо, думи без значение, и "показва" на присъстващите и на бързо растящата група негови последователи мълчанието, потъването в себе си, процесът на нищо неправенето и нищо неказването, занемялото пътуване към себе си. Западни изследователи на Индия също започнали да се интересуват от Рамана; англичанинът Paul Brunton написва книга за него; след 1935 г. се появява и оскъден филмов материал. Междувременно в Европа избухва Втората световна война. През 1942 г. Гротовски е деветгодишен. Страдал от постоянни депресии, почти против волята си признава старият човек. Бомбардировките и зверствата на нацистите в окупираната страна предизвикват у детето страх от смъртта. Съучениците му започват да го подиграват, че е слабак и мухльо. Състоянията на страх стават все по-непоносими. Един ден, след особено тежък пристъп, майка му отива в съседния град, за да вземе нещо за четене от тамошната библиотека. Търсейки приключенски роман или някакво подобно четиво за разсейване, тя попада на книгата на Brunton за Рамана, в превод на полски. Малкият Гротовски чете и препрочита книгата отново и отново - тя го лекува от пристъпите му. Следвайки примера на индуса, той повече не се смущава от нищо по пътя към себе си. На това място ораторът повишава глас, започва да звучи дръзко, аподиктично, разпалено: "Винаги са търсели в работата ми някакви полско-католически корени. Моите корени обаче са индийски!" Или както Рамана казал веднъж: "Човек влачи след себе си собственото си Аз, мъчително, както волът тегли колата. Животът е тунел, в който влизаш все по-навътре, става все по-тъмно и трябва да накараш вола да се върне назад, да намериш себе си, собственото си Аз на входа на тунела. Там е светлина." После Гротовски прекъсва разказа си и показва стари филмови документи. Рамана, старецът е с телосложение на жена, ръцете му нямат мускули, раменете му са отпуснати, гърдите провиснали; кръгъл, гол череп, набола брада и постоянно, ритмично клатене на главата, едно неудържимо отричане с тъмен, обърнат навътре, нищо не виждащ поглед. Тълпата го очаква, аплодира го, екзалтира се безшумно. Рамана не я забелязва, не я поздравява и продължава нататък, бос, гол до кръста с една бяла кърпа около бедрата. Ето че среща крава. Искри на радост заблестяват в иначе нищо не виждащите му очи. Той я гали. Какво й каза? От немия филм не могат да се разберат думите и Гротовски, който придружава прожекцията с коментара си, връща лентата. Какво е казал Рамана, какво означава движението на устните му? Индийски езиковеди твърдят, че са разбрали след дълго пренавъртане напред-назад: "Мамо", бил казал той на свещеното животно. Гротовски обяснява, че Рамана не обичал хората кой знае колко, но затова пък обичал животните. После се прожектира филм, който е заснел Брънтън през 1942 г. Пасторален пейзаж в Индия, няколко политици и финансово силни покровители на гуруто. Сред тях Рамана. Забелязвате ли, шепне в тъмното Гротовски, колко са неспокойни тези палячовци, колко са потиснати, как непрекъснато се правят на нещо, което не са, как не спират да се въртят на едно място, да играят ролите си? Рамана не играе, той е само това, което е. Тялото му е като окачено на куката на собственото му Аз, една непомръдваща дреха. Да се снима Рамана в състояние на занемяване, не било позволено. И все пак получаваме впечатление от това, съвсем накрая на филма. Изтегнал се е на един диван като индийски патриций. Дават му да чете вестник. "Таймс", разбира се. Прочутият английски хумор. Рамана го преглежда набързо. Какво може да има вътре, освен новини от фронта. Вестникът се изплъзва от пръстите му, главата му започва да се клати по-силно, той се втренчва в нас. "Това е.", шепне Гротовски и сам се вцепенява за малко, пълен със съчувствие и ужас. Полският индус в Париж. Иван Станев